Усещане за Държавна сигурност или мръсният политически речник

Още от автора

— Във Вашия случай, първата Ви стъпка е била проверка на съдии и прокурори, за да се установи дали са били част от разузнавателните служби "Секуритате". Защо това е необходимо също и в българския случай?

— Важно е за всяка държава, не само за нас или за Вас. Аз прокарах закон, който забранява съдии и прокурори да продължават да са такива, ако са били сътрудници на старите секретни служби, включително ако са информатори и на настоящите разузнавателни служби. Направих това с цел да пресека изнудването на хора от системата. Съдиите и прокурорите не трябва да са въвличани в това…

Това са думи на Моника Маковей от 13 декември в отговор на въпрос Светослав Иванов за предаването “120 минути” по бТВ. Каза го, но интервюто ѝ сякаш потъна в шума, около провалилата се съдебна реформа и оставката на министър Христо Иванов.

В политическия лексикон, на страницата с буквата “П” вече няколко политически думички станаха мръсни — преустройство, приватизация, преход... Днешните политици, изчерпвайки буквичката “П”, минаха на следващата буква — “Р” и увеличиха циничния си речников запас с още една дума — Реформа. Терминът Реформа е на път да се лиши от съдържание, затова политиците незабавно посегнаха към следващата буква в речника си — “С”. И заговориха за Стабилност. За стабилност се заговори, след като стана ясно, че има и думичка с “О” — Опраскване… След подобни “опрасквания” в държавите, които романтично наричаме нормални, щяха да последват Оставки (отново дума с “О”, която доказа своя цинична несъстоятелност в България).

Заговориха за стабилност, след като гражданите демонстрираха своето недоволство от политическата корупция, криминалната икономика и от дълбоките олигархични зависимости в обществото. За тях намекна и шефът на ВКС, Лозан Панов, говорейки условно за контролираната от олигархията държава. За спъната и минирана съдебна реформа. Самите съдии недвусмислено оцениха отхвърлените предложения като отнет шанс за честните и почтените магистрати срещу манипулираното правораздаване и като признак, че политиците не желаят честна, прозрачна и независима съдебна система.

Гражданите излязоха на улицата скандирайки “Мафия”, “Реформа” и “Лустрация”. Няма никакво значение колко са били. Недоволството от съдебната система има други измерения, както писа доц. К. Таков. Изразяват се в “игнориране на правото и саморазправа вътре в обществото”, но това е друга тема. Проблемите, извели хората предколедно на улицата, не се решиха, а усещането за съглашение зад гърба на онези “94% от българските граждани, които не се доверяват на системата на правораздаване” (по думите на президента Плевнелиев), се задълбочиха. С това нараснаха и съмненията и недоверието, че и този парламент е конституиран устойчиво и стабилно в услуга на олигархията, организираната престъпност или мафията. Иначе би ли търпял правителства, които крият бенефициентите, прибрали близо един милиард лева, раздадени по около 400 обществени поръчки на неидентифицирани изпълнители? Биха ли търпели народните представители правителство, което дава 400 милиона лева за магистрала Хемус на фирма, свързвана с шефа на най-голямата рафинерия у нас? Щяха ли да търпят правителство, което съучаства в това, да бъдат изхарчени 800 милиона лева за 60 км магистрала? Щяха ли да търпят това, голямата част от тези пари да отидат във фирма, свързвана с успелия млад мъж? Щяха ли да търпят правителства, които за 5 години са раздали почти 1 милиард лева на същите тези фирми, свързвани с провалилия се еднодневен шеф на ДАНС, чието назначение предизвика 400 дневни непрекъснати протести? Това ме навежда на мисълта, че има още две мръсни думички, започващи с “О” в българския политически лексикон — Оперативна програма и Обществени поръчки.

Да се върнем на темата за реформата в съдебната система и (вече) циничното значение на думата. Провали ли се нещо? Със сигурност, две неща правят впечатление: това са абсолютната власт, по сталинско-вишински* модел, с която е обгърнат Главният прокурор и думите на министър Христо Иванов, веднага след като подаде оставка: “Борисов беше ясен, че ще се свърши само съгласуваното с Цацаров…” Абсолютна власт, която позволява на Главния прокурор “да не обяснява как беше съборена КТБ” или “да се извади извън кръга на разследваните” по записите на разговорите между съдиите Ченалова и Янева. Без обаче да разследва и двата случая…

Обществени поръчки за стотици милиони левове и евро, насочени към кръгове от фирми, свързани с политици и олигарси, близки до властта. Всесилен и всемогъщ Главен прокурор, който има законови възможности да спре и осуети всяко разследване или да държи когото пожелае с проверки и досиета. Калпави обвинения срещу политици за укриване на приходи и данъци, които не издържат в съда. Изчезват обвиняеми, с окончателна 5 годишна присъда, пуснати от съда под гаранция. Оправдават министър, осъден на две инстанции, след като същия внася алтернативен законопроект за съдебна реформа “от името” на Главния прокурор… Всичко това, изцяло в правомощията на прокуратурата, отново изведе мнозина на улицата с викове “Мафия”, “Реформа” и “Лустрация”...

Какво общо има лустрацията?

Или защо, освен “мафия”, “оставка” и “реформа”, хората скандираха и “Лустрация”? Това искане е неделима част от желанието за справедливо и ефективно правораздаване и възмездие за политици, влезнали в престъпен сговор с олигархията, в услуга на криминални икономически интереси. То е логично, защото България наследи мрежа от зависимости, произтичащи от комунистическия елит и репресивните му структури.

Кои са важните участници в сапунена опера “Съдебна реформа”?

Спор няма, че очакванията за промяна, подхранвани от т.нар. Реформаторски блок, бяха изцяло зависими от волята на едноличния собственик на политическата “търговската марка” ГЕРБ – Бойко Борисов. Премиерът отказа да се включи активно в дебатите около нуждата и конкретните измерения на предлаганите промени. В контекста на необходимостта от ефективна лустрация е важно е да си припомним, че лидерът на набедената за дясната партия ГЕРБ отказа да се деполитизира през 1990. Било заради привилегиите при уволнение или от любовна привързаност към “красивия комунистическия идеал” (по Близнашки), няма никакво значение. Привилегиите и членството в БКП (днес БСП) са тъждествени изрази. Не е ясно дали и кога Борисов формално напуска  бившата компартия. Той се връща в системата на МВР през 2001, заемайки учудващо висок пост. Незабавно, още през 2002, президентът Първанов го произвежда в генерал-майор.

Борисов има шеметна политическа кариера. Обгрижван е непрестанно от медиите още от първия си ден като Главен секретар. Щаден и щедро лансиран от всевъзможни анализатори, Суперменът от Банкя се наложи като едва ли не единствена “дясна” алтернатива на комунистите и ДПС. Всички са чували разказите за неговия дядо, “убит с тояги” (мир на праха му). Изкачил се на върха в държавата за втори път, този път с подкрепата на реформаторите, Борисов употреби очакванията за реформи, но практически не ги подкрепи, дори ги подмени. Парламентът отхвърли вероятно най-радикалната част от предложените промени. Магистрати, юристи, експерти и граждани оцениха това като отказ на народното представителство да освободи съдебната система от дълбоките политически зависимости. С този отказ, след подмяната на съдебната реформа, разговорът за олигархията и завладяната държава се пренесе на най-високо ниво в съдебната система — до единия от “Тримата големи” — шефът на ВКС.

Самата подмяна се осъществи с предложения, внесени за гласуване от партия, оглавявана от агент на ДС, с подкрепата на партия, чийто почетен и настоящ председател са агенти на ДС. Казано накратко — агент Гоце и агент Павел отхвърлиха предложенията за реформа, които “даваха шанс на истински независимите съдии”. С това политиците доказаха, че “не желаят независима съдебна система”. Партията на набедения за десен политик Борисов прие предложенията на Държавна сигурност, а парламентът отхвърли текстове, които директно адресираха зависимостите, качеството, професионализма и обективността в правосъдието у нас, по думите на самите съдии.

Приключи и разговорът за всемогъществото на Главния прокурор, а новият, едва забележим правосъден министър обяви, че “с томахавки няма да се получи”... В крайна сметка, наистина се прие това, което искаше Главният прокурор. Прие се с любезното съдействие на Държавна сигурност. Не се чудете защо някои упорито искат лустрация…

А буквичките станаха О, П, Р, С… Като в “опраскване”...


* На Вишински приписват тезата, че на обвиняемия лежи  “тежестта да докаже оправдаващите го обстоятелства”. Описван е и като прокурора на Сталин.