Да си бежанец в България

 „Граничната полиция в България малтретира бежанци“ - такава новина разпространи сирийска информационна агенция, съобщи вчера bTV. Като доказателство сирийските журналисти публикуват и видеозапис, на който се вижда как униформени замахват и удрят с палките си заставени да легнат на земята хора. Все още МВР не е потвърдило дали тези кадри са автентични.

Българската гранична полиция е принуждавала сирийски бежанци да се върнат в Турция, а някои от тях са били подложени на побой, съобщи в свой доклад "Human Rights Watch" в края на миналото лято, позовавайки се на разкази на пострадали от полицейско насилие у нас.

Давайки превес на емоцията, не искам и да си представям колко дълбоко нещастно човече трябва да си, за да малтретираш хора, които просто бягат от война, за да спасят живота си. Но силно се съмнявам, че това нещо се случва просто ей така, защото полицаите-побойници са тъжни хора. Тъжните хора в България, способни да кроят зло - с лопата да ги ринеш. Това, което виждаме на излъчения снощи по bTV видеозапис, най-вероятно се прави по заповед. Въпросът е кой е този, дето е наредил на граничните полицаи да бият и без друго нещастни хора. И защо?!

Да си бежанец, от една страна това означава  да си приклещен между дулата на самозабравили се диктатори и екстремисти в собствената си родина, а от друга - от безкрайното хорско невежество в „цивилизованото“ общество, което те заклеймява като „пришълец“, сякаш не си човешко същество от планетата Земя. Общество, което не желае да се отърси от навика да мисли шаблонно и което те унижава, за да си ходиш у вас. Посредствените медии също имат огромен принос към това пренебрежение.

Поне от 1951 г. насам няма такова нещо като „нелегален бежанец“, който абсурден термин е все по-често срещан в медийното пространство, в това число дори и в медии, претендиращи да бъдат качествени. Хора (най-вече вие, колеги журналисти) - щом един човек е бежанец, той просто няма как да бъде нелегален.

България е член на Организацията на обединспоените нации от 1955 г. Страната ни изрично е приела Конвенцията за бежанците на ООН – това е глобален правен документ за закрилата на бежанците в приелите я страни. Тя определя кой е бежанец, каква закрила и какви социални права следва да получат бежанците в държавите, които са се присъединили към документа, една от които, пак повтарям, от 1955 г. е и България.

Една от основните клаузи на Конвенцията  на ООН ясно посочва, че бежанците не трябва да бъдат връщани в държава, където не ние сме склонни да предположим, а самите те смятат, че ще бъдат подложени на преследване.

Началникът, който е наредил на граничните полицаи от появилия се скандален видеозапис да бият бежанците, за да се върнат обратно в Сирия (или другаде), дали е запознат с този толкова значим детайл?!

Надали. А ако все пак е запознат – това говори много по-лошо за него.

На перманетните хейтъри, които коментират тези кадри, изричайки мъдрости от сорта на: „граница не се пази с хляб и сол, а с автомати“, искам да им кажа следното: радвайте се, че живеете в мирна държава и се молете това да е така и занапред, дори и да не вярвате в Бог. Защото животът е непредвидим и никога не се знае какво може да ни сполети.

Докато европейците живеем в мир и любов, като ни трогва основно това дали Гърция ще си върне дълговете или ще си държи на „όχι“-то, реалността е такава, че светът в този момент е изправен пред разрастващи се чудовищни проблеми. „Ислямска държава“ (в Близкия изток и Месопотамия) и „Боко Харам“ (в Африка) са само две от екстремистките групировки, които се разрастват все повече и придобиват застрашителни размери.

Знаете ли, че през 2015 г. беше поставен нов негативен рекорд в глобален мащаб по отношение на бежанците? За първи път за последните 70 години се достига броят на бежанците от времето на Втората световна война. Това означава, че сме съвременници на ужасяващи неща, които се случват в глобален мащаб. Най-малкото, което можем да направим българите, живеейки в по-добрата половина от света, е да бъдем съпричастни като народ и държава към човешкото нещастие, спазвайки международните конвенции, под които сме се подписали още преди половин век.