Език свещен на моите деди...

В България има някои теми, които сякаш са създадени, за да може периодично да влязат в услуга на представителите на властта. Подобна тема е вечно неразрешимият спор да се внесе проектозакон за българския език. Само през последните 10 години, предложенията за подобен закон са били 8, като при последното правителство е имало два опита да се внесе проект за промени в българския език. Голяма част от езиковедите в България се опасяват, че правителството няма да се откаже от намеренията си за такъв закон, който ако бъде одобрен, ще внесе повече хаос, отколкото ред в майчиния ни език. Дали обаче наистина се нуждаем от такъв закон и може ли езикът да се подчини на подобно решение на властта?

Ако се върнем назад във времето и обърнем специално внимание на езиковите средства, ще установим, че езикът винаги е следвал свои собствени правила и норми. Той не се подава на външна намеса и изключително трудно би могъл да се промени заради някакъв недообмислен закон. Езикът винаги се е променял по естествен начин, без да се влияе от външни фактори. Може би единствено обществото и пресата играят някаква роля при евентуална модернизация на изразните средства.

През последните години обаче, голяма част от езиковедите в България твърдят, че политиците все повече започват да се намесват и да променят българския език. Това води до някои странни метаморфози на изразните средства, които започват да се копират и от самото общество. Много езиковеди смятат, че в днешно време депутатите от Народното събрание сякаш са се разделили на две основни групи. Едните използват „езика на народа”, за да може да комуникират по-лесно с по-голямата част от обществото, докато други залагат на високопарни изказвания и клишета, които целят да впечатлят аудиторията.

Според депутатите, които употребяват „народния изказ”, този начин на изразяване кара хората да си мислят: „Този човек говори като мен, следователно има по-големи шансове да се разберем”. Затова политиците съзнателно си „играят” с този начин на изразяване, като единствената им цел е да спечелят повече привърженици. Мнозина езиковеди обаче смятат, че чрез все по-честата употреба на „народния изказ” се създава изкуствено „опростяване” и „варварство” на езика. Така, без да подозират, депутатите налагат промени в езика, които нямат да бъдат благоприятни за неговото развитие.

Промените, които налага другата група от народните представители, също оставя отрицателен отпечатък върху изразните средства. Прекалената употреба на „интелектуални и сложни фрази” поставя излишни ограничения за свободното развитие на езика. Депутатите, които се придържат към „по-високопарния и сложен” начин на изразяване целят да изтъкнат своето „интелектуално” превъзходство пред аудиторията. Те смятат, че по този начин хората ще си кажат: „Този е много учен, аз трябва да бъда като него”.

Истината обаче е, че обществото вече се чувства объркано от огромната пропаст, която съществува при депутатския начин на изразяване. Затова езиковедите апелират към медиите, да не се подават на манипулацията на властта и да запазят неутрална позиция по отношение на езика. В противен случай българският език ще се превърне в мощен инструмент в ръцете на властимащите, който ще бъде насочен срещу самото общество. Езикът трябва да бъде оставен на своя естествен механизъм за развитие, а не да се ограничава в законови рамки или да бъде изкуствено „преправен”. Само тогава той ще бъде спасен от обърканите намерения на властта и ще служи „истински” на обществото. Без да се превръща в средство за политическа манипулация.