Приятелството

Още от автора

Човекът е социално същество. Не е създаден да живее и функционира самостоятелно. Има вродената нужда да обича и да бъде обичан. Писателят К.С. Луис има една прекрасна сентенция, с която описва приятелството: „Приятелството не е необходимо, както философията и изкуството… то няма значение за оцеляването. По-скоро то е от нещата, които дават смисъл на оцеляването”.

За мен приятелството е нещо много устойчиво, пускащо дълбок корен в живота ми. Не съм биолог, затова не си позволявам да го сравня с бръшлян, палма или друго растение. Просто има корени и е трайно. Кактус, може би... защото понякога боцка. Истинският приятел е винаги там, когато имам нужда от него, но е и напълно честен с мен, когато греша. Не ми спестява истината, но я казва с любов. През годините полагах и продължавам да полагам усилия, за да съм лоялен и верен приятел. Това се изгражда, защото всяко едно взаимоотношение търпи развитие.

Едни от най–силните уроци за приятелството съм научила от Библията. Старият Завет разказва една чудесна история за дружбата на Давид с Йонатан. За мен тя е свидетелство, че можеш да намериш истински приятел при всякакви обстоятелства. Дори и в най-тежките.

А когато той свърши да говори със Саул, душата на Йонатан се свърза с душата на Давид и Йонатан го обикна като собствената си душа. (1 Царе 18:1)

Йонатан и Давид  влизат в заветни взаимоотношения. Това означава, че те са готови да се жертват един за друг. А това е виден белег за истинската дружба. В резултат на техния завет Йонатан се опитва да предпази Давид от гнева на цар Саул, а по-късно Давид се погрижи за Мемфивостей, последният оцелял син на Йонатан. Според библейските стандарти едно приятелство включва в себе си любов, лоялност, саможертва, компромиси и емоционална привързаност. От самото начало Йонатан възприемаше Давид като Божият помазаник и бъдещият цар на Израел. Той не ламтеше да заеме мястото на трона на своя баща Саул, а беше предан на Давид. Тази своя лоялност и обич Йонатан доказа, като свали от себе си мантията и дрехите си, собствения си меч, лъка си и пояса си, и даде всичко на Давид (1 Царе 18:4). И макар Саул да потърси открито Давидовата смърт и да се опита да впримчи най-големия си син Йонатан в това зло дело, Йонатан обичаше Давид и се застъпи за него.

След този пример за истинско приятелство в Стария Завет, няма как да не се обърна към Новия Завет. В него намирам едни интересни слова, изречени от самия Господ Исус Христос: „Това е Моята заповед, да се любите един друг, както Аз ви възлюбих. Никой няма по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си.“ (Йоан 15:12–13). Това е едно силно обръщение на Бог към човеците, които Той нарича свои приятели. Тук на преден план излиза саможертвата, която Исус направи, умирайки на кръста за греховете на човечеството. И това е повече от красиво. Само че при всяко едно истинско приятелство всичко трябва да е взаимно. Няма как само една страна да държи на дружбата, а от другата страна да има нехайство и незаинтересованост. Трайните взаимоотношения са споделени, а не еднопосочни. Ето защо идва и следващата част от изказването: „Вие сте Ми приятели, ако вършите онова, което ви заповядвам.“ (Йоан 15:14) Няма как да сме приятели на Бог, ако не спазваме поръченията Му. Той ни е възлюбил и затова ние обичаме Него и хората около нас. И щом Бог иска да ни е приятел, колко повече ние се нуждаем от Неговото приятелство и от това на околните.

И тъй като пак извадих на дневен ред теологичните въпроси, смятам за финал да завърша с нещо по детски чисто и сладурско. Да разгърна страниците на илюстрираните книжки и да потърся истински приятели. Там, в хлапашките години, когато всички сме нелицемерни и простосърдечни, и където не се вълнуваме от цифрите. Ах, тези цифри. Как ни пречат понякога...

„Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват:„Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават." - Антоан дьо Сент-Екзюпери, „Малкият принц“